Глава 57 : Сърцето на Царството на Плутон.

Време е да направим завой и да продължим нашето пътуване към сърцето на Царството на Плутон.
Най-интересната дестинация е една, където ти никога не си бил, непознатата земя. Римляните я наричат „Terra Incognita“, мястото където нищо не ти е познато; няма пътища, няма радиационен фон… няма абсолютно нищо.
……………..

Табелата гласи заразено.

Лично аз мисля, но мога само да предполагам, че това е автобусна спирка.

или само да гадая каква е тази къща.

„Terra Incognita“ е доста радиоактивна, забравете за микрорентгени, тук говорим за milliroentgens. Това, което е максимум на други места тук е минимум.
Това село е машина на времето, всичко тук е така, както е било оставено преди малко повече от две десетилетия.
……………..

С изключение на на местата където властите са си проправяли път през къщите с булдозери за по-добър достъп. Те са се опитвали да предотвратят проникването на радиация във водоснабдителната система, и по тази причина са запечатали всички кладенци.
……………..

Ясно е, защо хората не искат да видят това място, тук можеш да усетиш присъствието на смъртта. Действа точно по същият злокобен начин, където един поглед е достатъчен за да убие всяка надежда. Под въздействието на дъха му живота увяхва. Където е стъпил расте единствено пелин. Неговият допир изкоренява радостта и обезцветява всичко и оставя след себе си само полумрак. Изсмуква жизнения сок от плодородната земя, изпепелява градове, оставяйки след себе си единствено човешки останки. После бавно мястото се превръща в прах.

Китайска Роза.
В нашият свят няма рози без бодли… в Царството на Плутон всичко е бодли без рози и е много странно, че тук все още можем да намерим неща, който да ни изумяват и изкушават.

Този мотоциклет е неразделна част от храста вече. Корените го държат здраво.

Вътре в къщите.

Радиацията трябва да е била много висока тук през Април 1986, мисля, че някъде към десет рентгена през първите дни, хората са били евакуирани много бързо.

Респиратор.

последният запис в дневника показва, че живота тук е спрял през Април 1986.

Това трябва да е стаята на някой фотограф.

Има толкова много снимки оставени в Чернобил.

След инцидента всичко е било радиоактивно и хората са били принудени да го оставят, голяма част от евакуираните са вярвали, че ще се върнат след няколко дни, седмици, месеци или години.

22 години преминаха, а снимките все още са тук. Много не преживяха инцидента. Малцина върнали се да вземат ценните си вещи, но повечето започнали да градят своят нов живот и нямат много време да мислят за миналото.